Моля, не преминавай
ограничителната линия на перона!
Влаковете, които водят към мен
твърде често дерайлират…
О, толкова много Ани Каренини!
Н.Н.
Ще се срещнем някой ден. На някой тротоар, в някой град. Например в Копенхаген. Харесва ли ти в Копенхаген? Никога не съм била…
Ще се срещнем на тротоара. Ти може би ще ми поискаш огънче. А там някъде, на ризата ти на сини карета, аз ще потърся последното копче, което заших.
Ще се познаем и ще се отминем.
На някой тротоар, в някой град. Ще се срещнем… Обещавам ти…
Никога ничия: Н.Н.
Тютюн за една цигара…
В 2.45 сутринта, докато нескопосано свиваш цигара, небрежно облегнат на пейката на Славейкови, виждаш НЕЯ… и най-великолепните Колене на света. И в тази секунда разбираш, че няма, просто не съществува друга причина точно ти, точно сега да си точно тук и въобще да дишаш, освен за да срещнеш Коленете.
С премерени ситни крачки ТЯ пресича трамвайните релси. Не стъпва – носи се! А около Коленете ритмично се усукват черни поли. Ти не мислиш, не чуваш, не усещаш. Нямаш дъх. А може би и пулс? Не си сигурен. Светът изчезва, само Коленете се носят плавно към теб.
Коленете! Най-съвършеното творение на Бога, в който не вярваш. И единственото, най-смело доказателство за съществуването Му. Коленете, на които би се молил. Коленете, които би боготворил. Коленете, по които би се прибирал, за да не си тръгнеш никога повече. И те се приближават. Сякаш цяла вечност се приближават, огъват времето, разтягат го. Играят си със сетивата ти. Карат те да си представяш мъчително дълго как ги докосваш, как се усукваш около тях като черните поли. Минават вечности, остаряваш, на крачка си от смъртта , а Коленете са още някъде в далечния край на този тротоар, където си убеден, че животът ти е наченал и съвсем скоро ще приключи. А най-големият ти страх е, че Коленете няма да стигнат до теб навреме.
Ето ги! Коленете! И Тя – със сладкия си дъх на безвъзвратност и непокорство. Тук, до теб, за да Я вдишаш. За миг от вечността. Готова да бъде боготворена. Трябва само да се протегнеш, да я спреш. Да й кажеш, че Вселената започва и свършва в косата й, в ръцете, в шията… Че Богът на всички религии е под миглите й, най-великата тайна на космоса – под ноктите. А между Коленете – същността на цялото битие!
Обаче мълчиш. Не помръдваш. Не посягаш. Коленете отминават. И отнасят някъде там – в тъмното – целия смисъл на съществуването ти. Докато черните поли все така ритмично се усукват около тях.
И стоиш, небрежно облегнат на пейката на Славейкови, с поглед, забоден в нищото. А вятърът разнася тютюн за една цигара някъде по трамвайните релси. В 2.45 сутринта…
06.08.2017г.
Да се срещнем на кораб…
Да се срещнем на кораб. И да се удавим. Аз – в чашата ти, а ти – в мен.
Да корабокрушираме. По пътя си за Никъде. Тайно и само веднъж. А после да си помълчим. За важните неща и по всички останали теми.
Да се срещнем на кораб, на който всички други плават за Някъде (нека не им пречим на плаването). Аз ще бъда тиха и кротка. Уютна в цялата си бездомност. И ще те подслоня в себе си. Безвъзвратно. Почти…
Да се срещнем на кораб и да се удавим. Без обещания за утрешен ден. Защото шестте езера са пресъхнали преди твърде много време.
Да се срещнем на кораб. И после да се разминем?
Да се срещнем на кораб! И да се удавим! Аз – в чашата ти, а ти – в мен. Преди да сме си въобразили, че бихме могли да дочакаме Годо…
Да живее Търсенето!
Когато губиш цвят… когато губиш дъх… когато губиш себе си… Тогава е най-тихо в душата ти. Тогава си ти, но не съвсем. Тогава си открил, но не съвсем. Тогава си душа и тяло – кротко разочарование. Тогава си там, но те няма. Тогава си точно на мястото си, но си изгубен.
А всеки път обещаваш да се намериш. Да живее Търсенето!
Вместо „лека нощ“…
Сигурно спиш (нормалните хора спели по това време на денонощието).
И аз заспивам някъде на километри от теб.
И тук – в моята част от света – душата ми се сгъва в малка пулсираща точица, изтъркулва се в трапчинката между двете ти ключици и заспива, упоена от амплитудата на вдишванията ти…
Кръгове на порочността
Паля си джойнта, докато потъвам в неподредеността на литературния й вкус (Марков върху Карбовски, той върху Достоевски, а пък той върху някаква граматика…).
Тя се прибира и заявява, че е скапана. Шапката й влетява през вратата откъм коридора. Съблича се.
Гледам я… Цялата мирише на стари любови. А аз й казвам, че трябва да спре да прекарва толкова време по библиотеките.
Гледа уж през прозореца, а очите й май гледат навътре. И аз знам, че тя сега чува гласовете в главата си и те нещо знаят, тя нещо ги пита… Къде я намерих такава луда?
И пак като предрусам ще й казвам, че е най-кръглото, което съм виждал. И че тя е цялата само от кръгове. А тя ще се смее и ще ме пита „Как така?”. И аз ще искам да й кажа, че кръглото е най-съвършената форма, обаче няма да мога. А тя пак ще се смее и после ще ме целува по носа.
Шест езера
Ти си шест езера
Моите шест езера.
Ти сега не разбираш,
но не е и нужно.
(Някой ден може и да ти го обясня –
Ти го запомни!)
Но на мен сега ми е много важно да ти кажа, че…
Ти си шест езера
Моите шест езера
Аз не знам кога, нито как, нито дали…
ще има случване.
Но знам
и ми е много важно да ти кажа,
че си моите шест езера.
Обективна даденост
Разтварям обятия, за да приема съзнателно ролята си на жена…
…Докато си избирам клещи в железарията.
Афект
Не обичам да съм неуверена
Не обичам да съм без покров
И те мразя…
Мразя те (ах, как не обичам
тази дума),
когато ме караш да се съмнявам
***
Ще те сдъвча
Като дъвка
И ще те изплюя
В собствената ти опаковка,
за да те изхвърля.
Но вкусът ти ще остане по езика ми.
И с това –
мисълта, че може би си ми спестил един кариес.
ladysunshine.wordpress.com 